Етикет: фолклоре

Какво наричаме българско народно пеене?

Българското народно пеене е традиционен вокален стил, възникнал преди много векове. Във времето то се е развивало значително и продължава да се променя и днес - оформяно от историята, културата и съвременните музикални влияния.

Българските народни песни отразяват важни исторически събития, както и елементи от митологията, религията, вярванията и легендите. Фолклорът винаги е бил - и продължава да бъде - огледало на българския живот във всеки период от нашето съществуване. Народните песни се раждат от вътрешната потребност да изразим преживяното и емоциите си. Те са звучали и в скръб, и в радост - на големи празници, по време на работа, на тържества, както и в трудни моменти от българската история, когато са помагали да се пробуди и укрепи националното съзнание.

Повече за произхода им можете да прочетете в другата ми статия - тук. 

Как се е променяло българското народно пеене през годините

Когато слушам големи български изпълнители като Недялка Керанова, Надка Караджова, Валя Балканска, Христина Лютова, Надежда Хвойнева, и много други, си давам сметка колко различен е бил светът, в който са създавали своето изкуство. Дълго време – преди звукозаписа – фолклорът не е бил просто „музика за слушане“. Той е бил преживяване: част от ежедневието, от общността, от работата, празниците и човешките истории.

В началото на ХХ век това постепенно започва да се променя. Появяват се първите звукозаписи на народна музика върху грамофонни плочи, а заедно с тях и първите изпълнители, чиито гласове започват да „пътуват“ далеч отвъд родното им място. Записът променя връзката ни с песента: тя вече може да се чуе отново и отново, да се учи по нея, да се сравняват стилове и регионални особености. Така фолклорът постепенно получава и ново място в обществото – като наследство, което си струва да бъде пазено, осмисляно и предавано. А за нас като музиканти и певци познаването на това минало е важно: то ни дава основа, върху която да надграждаме и да творим в съвременна посока, без да губим връзката с корена.

Традиционният начин на изпълнение на българската народна музика се различава осезаемо от начина, по който много народни певци пеят днес. Живеем във време, в което, където и да се намираме по света, имаме мигновен достъп до всякаква информация. Можем да слушаме безброй изпълнители и стилове и да изследваме различни вокални техники само с няколко клика. Съвсем естествено това влияе и на българските народни певци, които все по-често експериментират с нови и интересни подходи.

Някои се тревожат, че това е нещо лошо - че губим традиционното звучене и забравяме откъде тръгваме. Донякъде са прави: отдалечаваме се от някои традиционни практики. Но аз не вярвам, че това е изцяло негативно.

В българското народно пеене никога не е съществувал единен, унифициран начин на пеене или преподаване. Много от нас - народните певци, първо се учим у дома - от семейството и близките - а по-късно в училище или в университета. Дори и там най-често учим чрез слушане и имитация: копираме известни изпълнители или възприемаме вокалния подход на преподавателите ни, който е оформен от начина, по който самите те са били обучавани, и от представите им за красиво и „правилно“ звучене.

Това е прекрасно в много отношения - запазва индивидуалността и творческата свобода, но има и своите ограничения.

Представете си двама певци: единият има естествено правилна певческа стойка, а другият - не. Първият може да пее и да диша правилно почти без да се замисля, и гласът му се лее свободно с малко усилие. Вторият се затруднява и колкото и да имитира звученето, което чува, не успява да го постигне по същия начин. Това, което искам да кажа, е, че всеки се сблъсква с различни предизвикателства във вокален план и често се нуждае от преподавател, който да разпознае конкретните му затруднения и да му помогне да ги преодолее.

Преди няколко години имах сериозни вокални проблеми и за дълго време изгубих певческите си качества. Не осъзнавах, че основните ми трудности са били свързани с певческата стойка, дишането по време на пеене и липсата на разбиране за анатомията на гласа - докато по-късно не започнах да посещавам уроци по поп и джаз пеене. Пеенето ми се подобри, независимо от стила, който изпълнявах и се научих как да използвам гласа си правилно.

Но нямаше да мога да постигна всичко това без знанията, които получих по българско народно пеене - първо в училище, а по-късно и в университета. Сега имам тази стабилна основа, както и възможността да търся по-здравословни начини да запазя традиционното звучене, без постоянния страх и притеснение, че отново ще загубя гласовите си качества. Като преподавател за мен е много важно да предам това знание на своите ученици, за да могат да изградят по-здравословни вокални навици и да вървят уверено и спокойно по творческия си път.

💡 Кътче на преподавателя: 3 бързи напомняния за по-здравословно народно пеене

• Певческа стойка Стабилната, изправена стойка освобождава дишането и позволява на гласа да звучи естествено и звънко.

• Контрол на дишането: Стремете се да вдишвате само толкова въздух, колкото ви е нужен, и тренирайте точно този контрол в пеенето. Излишният въздух често води до напрежение в мускулите.

• Традиция + здравословно пеене: Двете могат да вървят ръка за ръка. Можете да запазите традиционното звучене и „фолклорния цвят“, като едновременно работите за отпускане на мускулите, които не трябва да участват в пеенето, и активирате правилните. Така ще можете да пеете продължително и да поддържате гласа си в най-добрата му форма.

Етно-джазът и съвременните влияния в българската музика и народното пеене

Както споменах по-горе, днес сме повлияни от много и разнообразни източници. Имаме достъп до всякаква музика и, независимо дали искаме или не, тя ни влияе и неминуемо започваме да мислим по различен начин като певци и музиканти.

Не мисля, че музикалните експерименти започват, защото някой просто сяда и съзнателно си казва: „Искам да направя експеримент.“ Те се случват, защото някой усеща музиката по различен начин - „чува“ я по друг начин в съзнанието си, оформено от всичко, което е слушал до този момент - и има нужда да изрази това усещане чрез звук. За мен това е напълно естествен процес. Така в историята са се раждали много музикални стилове.

През XX век нови хибридни стилове започват да се появяват все по-често, тъй като музикалните идеи преминават граници чрез звукозаписи, радио и концертни турнета. В този глобален контекст джазът започва да се среща и да се смесва с местни музикални традиции, което дава начало на стилове, често описвани като етно-джаз или уърлд джаз. [7]

Музиканти като Джон Колтрейн често се смятат за едни от ранните джаз изпълнители, чието творчество изследва връзки отвъд стандартния американски джазов речник. [10] Той черпи вдъхновение от африкански, близкоизточни и индийски музикални идеи - най-вече в ритмиката, модалното мислене и общия подход към звучността и импровизацията. Една ранна композиция, която често се обсъжда в този контекст, е неговият запис от 1961 г. “Dahomey Dance” (част от албума - Olé Coltrane). [11]

Ранни джазови следи в България и пътят към българския етно-джаз

В историята на българския джаз някои разкази посочват един впечатляващ ранен момент: През зимата на 1911 г., цигуларят Уолъс Хартли и неговият оркестър изнасят концерт във Варна, а тази история често се свързва с появата у нас на току-що публикуваната пиеса на Ървинг Бърлин “Alexander’s Ragtime Band”-a piece sometimes described as an early bridge toward American popular music styles of the era. [3][4]

След Втората световна война, в периода на комунистическата власт в България, изкуствата са били силно повлияни от идеологически натиск, а музикалните експерименти често са срещали съпротива и ограничения. Именно тогава се откроява една от големите фигури в българския джаз: Milcho Leviev-composer, conductor, arranger, and pianist. His career includes work with биг бенда на Българското национално радио. [5][6]

Левиев възприема българската народна музика - с нейните неравноделни и сложни ритми, характерни мелодични модели и силен акцент върху виртуозността и импровизацията - като естествено близка до джаза. В произведения като "Блус в 9" той съчетава асиметричните български метруми с джазовия език по начин, който по-късни автори често посочват като една от основите на българския етно-джаз. [7]
Имах щастието лично да се докосна до гения на този изключителен музикант и да пея в един от неговите проекти в София.

Той е учил композиция при големия български композитор Панчо Владигеров, който също така активно вплита фолклорни влияния в творчеството си и създава множество забележителни класически произведения. Не мога да не си мисля, че тази връзка - и откритостта на Владигеров към фолклорните елементи - може би е била една от искрите, които са насърчили Милчо Левиев да поеме по своя път. [13]

Българското народно пеене на световната сцена

Как се променя българското народно пеене в контекста на всички тези глобални промени и културни трансформации? Съвсем естествено съвременните влияния, които достигат до България, започват да променят и звученето му. Българското народно пеене започва да се адаптира, за да се впише по-естествено в модерните музикални контексти - като в същото време повечето изпълнители все още се стремят да запазят неговата идентичност.

Тези промени отварят пътя на българското народно пеене към световната сцена. Това, което някога е живяло предимно като селска традиция, днес е разпознаваем вокален стил и източник на вдъхновение за композитори, музиканти и певци по целия свят.

Днес чуваме българското народно пеене вплетено в безброй жанрове, като всеки от тях разкрива нов прочит на традиционното му звучене. А може би най-известният пример за световния му път е това, че то „пътува“ и в Космоса - с гласа на Валя Балканска и нейния запис на народната песен "Излел е Дельо хайдутин", включен в Златната плоча на „Вояджър“. [1][2]

В заключение: Българското народно пеене е изминало дълъг път и се е променяло през годините - както ще продължи да се променя и в бъдеще. Но докато пазим корена и предаваме традицията нататък, искрата, която отличава българския глас, ще остане жива.