Създаване на Българската Народна Песен
Как се създава българската народна песен?
Една народна песен има многогодишно, даже многовековно съществуване. Тя живее в съзнанието на хиляди народни певци, всеки от които при всяко изпяване я изпълнява по особен и различен начин, в зависимост от моментното си настроение, образи и мисли. Народните песни са подложени на постепенни и постоянни видоизменения и техните форми не са били резултат на отделни творчески актове, а са се създавали постепенно, като са възниквали една от друга.
Какво мислят писателите и фолклористите?
Немският белетрист Теодор Щорм (1817-1888) пише следното за народните песни:
“Тях никой не ги съчинява. Те възникват спонтанно. Те падат от въздуха. Те летят над земята насам - натам, като пролетни паяжини и народът ги пее по едно и също време, на хиляди места. Ние откриваме в тези песни нашите най - съкровени мисли и страдания, като че ли всички сме съдействали за тяхната поява.”
Според българският музиковед и фолклорист Стоян Джуджев (1902-1998), всяка фолклорна песен има свой индивидуален автор - някой народен певец, но той остава завинаги анонимен за широката аудитория.
Академик Николай Кауфман (1925 – 2018), казва:
“Народната песен се създава по два начина - от отделни певци и колективно. Творчеството по първия начин е далеч по - разпространено, отколкото по втория.”
Акад. Кауфман разказва за история, на която е бил свидетел:
“Девойки от малкото селце Виево в Централните Родопи, събрани на седянка, решават да направят песен за своя дружка, загинала наскоро при нещастен слуачай. Една започва да плете стиховете, друга донажда, третя притуря още някои стихове и песента се оформя. Интересното е това, че създаването на песента не е подготвено и планирано предварително. Създадена така спонтанно, песента заживява и оглася седянките."
За индивидуалното и колективното творчество, той казва още:
“Качествена разлика между създадените от отделни певци и колективно песни няма. И едните, и другите подлежат на непрекъснато изменение и обогатяване.”
В книгата си “Български фолклор”, българският литературен историк, критик и фолклорист Петър Динеков (1910 – 1992), казва:
“Безлични произведения, възникнали без автор, не съществуват. Зад всяка творба на фолклора се крие авторска воля. Авторството се проявява, както при първоначалното създаване на творбата от отделни, по - талантливи лица, така и в нейната шлифовка и усъвършенстване по - нататък.”
От всички тези мнения на изтъкнати писатели и фолклористи, можем да заключим, че фолклорната песен е нямала автор, но въпреки това е имало определени по - талантливи фолклорни изпълнители, които са били двигателя за създаването и развитието й в бъдеще.
Днес трудно можем да кажем, че фолклорната песен няма автор и благодарение на развитието на институциите и технологиите, всички автори, които творят в сферата на фолклорната музика, могат да получат необходимата почит за заслугите си.
Защо можем да открием толкова много различни текстове и мелодии на една и съща песен?
Трудно е да открием първоначалният - оригиналния текст и мелодия на една песен, тъй като те непрекъснато са се видоизменяли и продължават да се изменят във времето.
В книгата си “Музикографски есета и студии”, българският музиковед и фолклорист Стоян Джуджев , казва:
“Никой не е в състояние да осигури неизменяемостта на едно фолклорно произведение, да опази една народна песен от изменения, преправки, корекции, шлифовки, прекроявания или деформации, по време на нейното дълго съществуване.“
той казва още:
“Много певци с ограничени музикални възможности и особено децата допускат грешки при усвояването на една нова песен, тъй като я учат подражателно и по слух. Паметта често им изневерява, а те нямат нито време, нито възможност да правят систематични упражнения и да сравняват с оригинала. Така те я деформират, като запазват само нейните приблизителни очертания.”
–
“Но даже и тогава, когато песента се изпълнява от високо надарени народни певци, които са способни да я възпроизвеждат с най - точни подробности, много често се намесва техния личен вкус и техните естетически възгледи, които ги подтикват да направят някакъв ретуш, някакви съзнателни промени, корекции или преустройства в музиката или текста.”
–
“Сборът от измененията на народната песен, корекциите и прибавките дава в резултат един нов вариант, който често пъти толкова много се отличава от оригинала, че ние го възприемаме като нова песен.”
През какво е преминала народната песен, докато достигне до сборниците?
През епохата на феодализма, се появява писмеността, но тя не е достъпна на широките маси и книгата не играе почти никаква роля в живота на селото.
В книгата си “Българската народна песен”, българският фолклорист и етнограф Цветана Романска (1914 – 1969) разказва как при Първата и Втората българска феодална държава книжнината, с редки изключения, е била благо, достъпнo само за господстващите класи и слоеве.
Тогавашните книжовници, по призвание главно духовници, не са проявявали никакъв интерес към тяхното събиране и изучаване. Дори нещо повече, тъй като в народните песни се съхранявали много остатъци от старинния езически мироглед на народа, а също се давал израз на критичното му отношение към господстващите класи и на демократичните му схващания, господстващите класи проявявали към фолклора отрицателно отношение, като наричали песните “дяволски” или “бесовски” и ги преследвали като еретически. Това отношение е било характерно и за останалите европейски страни по това време. Дори в някои от тях се е проявявало много по - крайно, отколкото у нас и е довело до пълна забрана на пеенето на народни песни и до тяхното изкореняване в отделни области. С падането на България под турско владичество не настъпват съществени промени в отношението към народното поетично творчество и към народните песни, които продължават да процъфтяват сред народа. Цветана Романска разказва за открити пътни бележки и дневници на чужденци, преминали през българските земи от XVI век нататък. Те разказват за народните песни, които са чули, докато са пътували из България.
Особено ценно е известието на М. Безолт (от свитата на австрийския посланик Хайнрих фон Лихтенщайн) от 1584 г., който съобщава, че населението в местността "Железни врата", между Ихтиман и Ветрен, пеело песен за своя герой Крали Марко. Има много такива примери, които ни показват, че макар и писменото слово да не е било развито, българите са пеели и са създавали своите песни във всеки период от живота им.
В ново време, когато се увеличава общата грамотност и писмеността навлиза все повече във всекидневието на народа, нещата се променят. Това важи за новия съвременен фолклор, където всяка новопоявила се творба може да бъде записана и разпространявана по - нататък чрез печатното слово.
Когато обаче песента бъде измислена и веднага записана, се губи елемента на колективното й развиване в бъдеще.
Петър Динеков , казва:
“Само чрез устното предаване може да се даде възможност за сътворчество, което води към художествена шлифовка и усъвършенстване на песента.”
Но, от друга страна - ако песента не бъде веднага записана, има опасност да бъде забравена и да не оцелее във времето.
Голяма част от старите български народни песни не са записани и вече не можем да ги открием. За щастие обаче, има много хора, които са полагали и продължават да полагат неимоверни усилия, за да съхранят това национално богатство и да можем всички ние, днес, да му се наслаждаваме и да го предаваме на идните поколения, за да не бъде забравено.
В книгата си, Петър Динеков нарича ХIX век - Век на Фолклора. Тогава се разгръща огромна събирателска дейност, както в България, така и по света. Оценяват се творенията на народа, създава се научна дисциплина - "фолклористика". При създаването на фолклористиката голяма роля изиграва делото на Братя Грим, които в края на XVIII и началото на XIX век започват да събират и записват немския фолклор.
Едни от първите българи, които през XIX век полагат усилия да съхранят националното ни богатство са Братя Миладинови . Те са наричани още "Пазителите на българския фолклор“.
С течение на времето, благодарение на хора като Васил и Елена Стоин, и много други, които са положили огромни усилия за съхранението на фолклорната ни музика, тя се разпространява все повече и повече. Днес тя стъпва на световни музикални сцени и може да се чуе от хора от целия свят.
Фолклорът е богатство и съдържа изключително историческо съдържание, отразява ключови периоди в живота на българите и с общи усилия сме го съхранили до днес. Точно заради това е необходимо да подходим с уважение към него и като българи да положим усилия, той да не бъде забравен и занапред и да продължи да бъде нашия отличителен белег.